Откъсът е от книгата „Дете на зората“ на Гаутама Чопра (син на Дийпак чопра). Ако прочетеното ви допадне цялата книга може да си свалите от тук. За жалост книгата е изчерпана и няма нови издания. Може случайно да я има някъде, но не знам дали е така и къде, така че остава интернет варианта oт www.spiralata.net

Колелата на силата

След срещата си с Мийна и Деби Хаким прекара следобеда потънал в мисли. Чудеше се какво ли е да загубиш човек, как ли ще се промени животът на момичетата без баща им. Мислеше за собствения си живот и какво ли щеше да бъде, ако имаше баща, който да го напътства. Когато си мислеше такива работи, Хаким обикновено се натъжаваше и му беше много самотно. Този път обаче просто размишляваше и остави ума си да блуждае.
Този ден Хаким преброди много базари и тържища и си представяше, че до него крачи баща му. За своя почуда той дори успя да създаде образ на баща си. За няколко хвърковати минути той усети присъствието му до себе си. В ума и в сърцето си Хаким бе създал баща, който го обича.
Но сега бе загубил усещането, че е обичан, то потъна някъде в него. Хаким не се ядосваше или кахъреше. Имаше едничка мисъл: как и откъде да си възвърне това чувство. Така се сети за думите на Деби. „На изток“, спомни си той. Стигна до извода, че мъдрецът сигурно бе в едно от многобройните села по пътя за пустинята. Затова се обърна на изток и закрачи.

***
Хаким стигна покрайнините на града, където чак до хоризонта се простираха ниви. Тук-таме се вижкдаха дребни селища. Прашната отбивка за камиони и мръсният, сух нощен въздух му напомниха за кладенците, където пояха камилите преди пътуване през безкрайната пустиня. Единствените, които пиеха тук обаче, бяха шофьорите, зареждащи се за дългата нощ зад волана.
Минаващите камиони се носеха с гръм по шосето. Те бяха пъстри и шумни, украсени отстрани с картини на танцуващи богове и с надписи по капаците.
Хаким се загледа в спрелите в отбивката камиони. Виждаше как плътно е натъпкан тежкият товар, така че да се побере възможно най-много в кашоните и палетите. Всичко изглеждаше нестабилно, сякаш всеки момент имаше опасност да се сгромоляса. Но като прелитаха бясно по пътя, камионите бяха здрави като танкове, прегазващи вражеската линия.
Хаким седна под едно дърво, откъдето можеше да наблюдава камионите, паркирани от другата страна на пътя, водещ към източните равнини. Слушаше бърборенето и смеха на шофьорите, които си разказваха забавни историйки от скорошните си приключения. Ярките фарове на преминаващите камиони ги осветяваха и разказващите, размахали живо ръце, приличаха на актьори в театър.
Отбивката бе осветена от висящите на близките дървета фенери, но светлината едва ли бе достатъчна да разкрие замечтаното изражение на Хаким. Мислите му се въртяха все около пътя към свободата и щастието – търсенето на тайните на мъдреца.
Зад Хаким имаше схлупен дървен навес, където някакъв мъж седеше пред първобитна готварска печка. Под почернялата тенекиена купа, пълна с цвъртящо жълто олио, което сякаш бе стояло там от векове, грееше буен огън. Мъжът потапяше в мазнината неоформени топчета тесто, изчакваше ги малко да посъскат и попращят, а после мяташе готовата бухта върху мазния тезгях. Няколко шофьори се събраха да почакат последното си ядене, преди да отпътуват.
Между тезгяха и шофьорите подтичваше едно момче, по-малко от Хаким – носеше храна на мъжете, които алчно се присягаха към нея. От време на време някой от тях се оригваше силно – знак, че е готов да потегли.
Хаким видя как един жилав на вид шофьор заповяда на момчето да му донесе още една бухта. То покорно се подчини. Хаким, почти скрит зад сенките, внимателно изучи мъжа. Кожата му бе тъмна и лъщеше също като мазната поничка, която му сервираха. Главата му, на която нямаше нито един косъм, отразяваше лунната светлина. От строгото му лице най-много се набиваха черните очи, тънките устни.и широкият, сплескан нос. Като забеляза, че Хаким го изучава, мъжът се намръщи.
Шофьорът преглътна набързо бухтата си и бавно стана. Изпъна назад ръце, изви се като лък и шумно се прозя. После се обърна, кимна на готвача и му подаде няколко монети. Хаким не го изпусна от очи, докато не тръгна към чакащия го камион. Жилави-ят шофьор се загледа в сенките, където видя клекналия малък Хаким. Тъмните му очи се впериха в момчето.
-    Хайде идвай, приятелю, искаш ли да те кача?
Стъписан от безцеремонното държане на шофьора, Хаким не знаеше какво да отвърне. Той зяпна мъжа.
-    Ама ти така ли ще си клечиш и ще гледаш как светът минава покрай тебе? – Шофьорът сякаш се подсмихна. – Абе не че е толкова лошо, ама сега не е време за такива работи. – Изражението му стана строго. Обърна се и закрачи към един от огромните оранжеви камиони, паркирани наполовина върху пясъка, наполовина върху паважа.
-    Хайде де – извика той, без да се обърне.
Хаким бавно се изправи и тръгна към камиона.
-    Аз не съм съвсем сигурен точно накъде отивам – рече Хаким, след като се изкачи в кабината и се настани до дребния, тъмен мъж.
-    Не съм съвсем сигурен – повтори мъжът, като му подражаваше. – Странни думи за момче на твоята възраст. Ще взема и аз да се чудя, защото и аз не съм сигурен накъде точно съм се запътил.
-    Искам да кажа -започна Хаким на нов глас, – че не съм сигурен докъде можете да ме заведете.
Мъжът бързо отвърна:
- Аз не мога да те заведа, приятелю. Само ти можеш да го сториш. Съветът ми към теб е -а аз съм бил по този ггът неведнъж – да гледаш пътуването, а не крайната спирка. Пътят, по който ще потеглим тази нощ има много разклонения към други пътища. Ако вземеш да обръщаш внимание на всички тези пътища, ще загубиш момента, в който живееш точно сега. Това е един товар, от който нямаш нужда. Трябва да избираш чак когато пред теб изникнат другите пътища. Не сега.
Той сложи точка на речта си, като запали двигателя и дръпна скоростния лост назад. Двигателят изръмжа и издиша гъст черен дим, сякаш бяха пуснали някакъв дракон на свобода. Камионът се разклати и излезе на шосето и с всяка секунда набираше скорост.
„Вътре тая кабина е също толкова шарена, колкото и отвън“, рече си Хаким, докато разглеждаше наоколо. Таблото бе накичено с жълти, червени и зелени панделки. От тавана висяха звънчета като онези, които носят индийските булки около китките на ръцете си.
Точно над скоростния лост бяха забучени две картинки. На първата бе красивият син танцуващ Бог, държащ в изящните си ръце флейта. На втората бе нарисуван зелен демон – едната му ръка стискаше боздуган, а с другата душеше змей. Хаким веднага ги разпозна. Те оживяха във въображението му чрез приказките и митовете, които бе слушал през краткия си живот. Точно под рисунките имаше красиво изписан червен надпис. Хаким присви очи да го прочете: „Нашите мисли, думи и дела са нишките на мрежата, която хвърляме около себе си.“
-    Името ми е Мустафа, приятелю – каза мъжът, като отново наруши тишината.
-    Хаким – рече момчето, но не се сещаше какво друго да каже. Помъчи се да измисли нещо:
- Оттук ли сте?
Мустафа отвърна със смях:
-    Не, моята родина е доста далеч.
-    Защо сте дошъл тук? – попита Хаким невинно.
-    Тук ме доведе моята пътека. Всички сме задължени да следваме пътеката пред нас. Аз съм от запад, преминах през много кралства и морета, пристигнах на това място, защото съм длъжен да преподавам. Това са правили и предците ми, това е и моята същност. Затова съм тук. – В кабината настъпи неловка тишина.
Камионът се носеше бързо напред, а те подскачаха от люшкането му. Тъмнината, изолираща отвсякъде шосето, бе пронизана само от тънък тунел светлина от фаровете.
От време на време срещаха други камиони или малки профучаващи край тях коли. Тогава Мустафа просто трепереше от вълнение. Обичаше да минава в другото платно, да проблясва с фаровете, да бибитка, че да уплаши идващите насреща, и да предупреди онези, които изпреварва.
Не след дълго се натъкнаха на камион, преобърнат край пътя. Мустафа мина на дълги фарове, за да се види по-добре. Хаким проследи камиона с очи и даже обърна глава, като го подминаха.
-    Изплащане на кармичен дълг – промърмори Мустафа под носа си.
-    Какво каза? – попита Хаким.
-    Плащане за минала карма – повтори Мустафа.
Хаким се замисли. Чувал бе думата „карма“, но сякаш не я разбираше.
-    Какво искаш да кажеш?
Мустафа вдигна вежди и се ухили.
-    Кармата е действие. Всяко действие си има последствия. Затова кармата е действието и последиците от него. Онзи приятел – той махна с ръка към камиона, който току-що бяха подминали – е направил някакъв избор и е действал според този избор. И сега просто търпи последиците от действието си.
-    Сигурно не е успял да овладее камиона си – отвърна Хаким. – Сигурно на пътя е имало нещо, което е искал за избегне, и е преобърнал камиона си не по своя вина.
-    Може би не това действие имах предвид – отговори Мустафа бавно.
Хаким се предаде и замълча.
-    Резултатът от действието невинаги го следва веднага, приятелю. Резулталтьт понякога разцъфва доста по-късно, след като е посято семето на действието. – Мустафа замълча за малко, за да позволи на Хаким да вникне в думите му. – Всяко следствие по същността си е ново действие. Онзи човек не е заслужавал да катастрофира, но някъде по пътя си е направил избор, който е довел до това. Самата катастрофа ще доведе в бъдеще до нещо друго и сега той трябва да избира как това ще му се отрази. Дали ще го направи по-силен или по-слаб. – Мустафа замълча за момент.
- Веднъж чух един мъдрец да казва, че най-добрият начин да се подготвиш за бъдещето е напълно да осъзнаваш какво ти се случва в настоящето – избора, който   правим във всеки един момент. Когато осъзнаваме посоките, които избираме, бъдещето само се грижи за себе си и пътуването става много по-приятно.
Когато Мустафа спомена „мъдреца“, стомахът на Хаким подскочи, но по-любопитно му беше да си изясни онова, което бе чул по-рано.
-    Ти каза, че за нас е в тежест да гледаме в бъдещето, към пътищата, които са далеч от сегашния.
-    Точно така, приятелю – отговори Мустафа. Няма да бъдем живи в този момент, ако вниманието ни е погълнато от бъдещето или от миналото. Когато живеем в бъдещето, каним в себе си страха. А когато живеем в миналото, каним тъгата. Когато обаче живеем в настоящия момент, каним вълнението, възторга и невинната почуда.
Изборите. Хаким се замисли за пътищата, които бяха подминали.
- Как да сме сигурни, че правим най-правилния избор, че избираме най-добрия път?
- Единствения начин, приятелю, е да си верен на сърцето си, на гласа на интуицията – отвърна Мустафа. – Твърде често избираме, като се позоваваме само на интелекта си и сами се предаваме в плен на установени модели и навици. Изживяваме едно и също отново и отново, изпълнени със страх да поемем риск или да осъществим мечтите си.
Сатаната. Хаким си спомни предсказанието на Ламиа на панаира.
Мустафа се вгледа внимателно в Хаким. В сумрака на кабината различаваше нежните му момчешки черти, лицето, оградено от гъста черна коса, спускаща се на кичурчета върху челото. „Толкова е млад“, помисли си той.
- Как мога да се доверя на гласа на сърцето, когато има толкова много пътища, между които да избирам? – попита Хаким натъртено.
- Как пък да не се довериш, Хаким! – Мустафа за пръв път отвърна рязко и назова Хаким по име. – Единствено сърцето оглежда всяка вероятност, всеки възможен изход във вселената. Нищо не изпуска, всичко взема предвид. Това му позволява да ни напътства към наи-подходящото решение.
Хаким погледна жилавия шофьор, каращ безпрепятствено гигантския си камион по шосето.
- Как да разбера, че точно това е правилният избор?
- Ще го почувстваш – усмихна се Мустафа.
-    Какво ще почувствам? – зачуди се Хаким.
-    Ще усетиш спокойствие и лекота, вселената няма да се съпротивява. Когато изборът ти е правилен, тялото ти ще даде знак, чувство на облекчение. И ти ще се чувстваш добре. Но ако изборът ти е грешен, тогава пак ще го усетиш – тялото ти ще натежи. Всички ние, независимо от разликите, сме изтъкани от едно и също влакно. Без значение на раса, пол, възраст всички сме свързани от братството и сестринството на нашата човечност. Нищо не може да измени нашата обща същност. Аз съм от далечна земя, ала все  пак ти и аз сме изваяни от един материал, носим същия дух. Той е наречен Бог. Духът на Бог е в сърцето на всяко същество…
-    А Бог какво пр…- прекъсна го Хаким.
-    Не, не, не – сряза го Мустафа. – Бог нищо не прави. Бог просто е. Можем да открием божието присъствие навсякъде, във всичко. Духът, който е  стръкчето трева, същият този дух говори чрез нашите сърца. Когато се вслушаме в неговата мъдрост и основаваме избора си на нея, неизменно ще донесем щастие на всички.
Кабината затихна, дрънчаха само разните джунджурии, разклащани от неравностите по шосето. Пътят теглеше камиона все по-напред и по-напред. Хаким гледаше шосето, взираше се във всяко разклонение. „Тези пътища водят към много други – спор няма’’ Той се замисли, че селата са безброй много, изглеждаше невъзможно човек да открие мъдреца.
Погледът на Хаким се спря върху изображенията на божествата върху таблото. Очите му се прехвърляха ту върху игривия Бог, ту върху тъмния демон и той търсеше някакъв знак. Взря се и в тъмнината, където звездите още висяха, вкопчени в небето. Те бяха ясни и бляскави, не като звездите в града. За пръв път от доста време в ума му изплува образът на Господаря. „Ако не открия мъдреца, може пък да узная тайните му от Господаря…’
-    Няма много да ти е от полза – отбеляза Мустафа, вперил поглед в проснатия пред него път.
-    Кой? – възкликна Хаким с усещането, че Мустафа се намесва в мислите му.
-    Гледането в звездите, разбира се – отвърна бързо Мустафа. – Ако търсиш отговори, няма да ги откриеш там.
Хаким се изтегна на седалката си.
Мустафа продължи:
- Едно е сигурно. Има сили, които се опитват да повлияят на теб и на твоя избор, но единствен ти имаш силата да избереш най-доброто.
„Най-добрият избор” – отекна някакъв глас в главата му и той се обърна към един път, пресичащ шосето.
-    Този ми харесва – рече Хаким уверено.
-    Точно така – отвърна Мустафа.
Камионът спря на една неасфалтирана отбивка. На хоризонта се зазоряваше. Недалеч от мястото, където бяха спрели, към небето се издигаше тънка струя дим, означаваща близостта на село.
- Трябва да тръгвам – прокънтя гласът на Мустафа в кабината. – Това не е моята пътека. Твоята е. – Той смигна на Хаким. – Доскоро, приятелю.
Хаким изскочи от кабината и изчезна зад камиона.
Моторът отново изръмжа и бавно потегли. Хаким хвърли последен поглед към яркожълтия камион, а после се обърна и потегли към селото.
Мустафа отново пое по шосето, но погледът му бе закован в страничното огледало. Не гледаше момчето, а една жена, стояща край пътя, облечена в бяло сари. На дясната й ръка сякаш бе кацнала зелена звезда, паднала от небето. Точно преди тя да се обърне, очите й срещнаха погледа на шофьора в огледалото и му отвърнаха с топла, лъчезарна усмивка.