….откъс от книгата на Паулу Куелю „Вероника решава да умре”
Напоследък прочетох няколко чудесни книги, някои от вас може и да са ги чели. Тук споделям един откъс от книгата на Паулу Куелю „Вероника решава да умре”. За готовността да бъдеш ученик. Не много отдавна си мислех, настина е лесно с ентусиазъм да избереш духовен учител, духовна пътека, да избереш да започнеш съзнателно да се променяш и развиваш. Но в същинското пътуване се сблъскваме хиляди пъти с нашите вътрешни пречки, с демоните, за които говори Паулу Куелю, с демоните, за които се говори в свещените писания на различни религии и учения – съмнението, страха, липсата на правилно разбиране. Нашият учител казва, че това са облаците, които закриват слънцето и когато те отминат и то отново ни огрее неговият блясък е още по-силен. Слънцето е вдъхновението да продължим своето духовно търсене, изследване. Вдъхновението, което имаме в себе си дори и понякога да остава скрито за нас самите, не се губи. То е там зад облаците на нашите вътрешни съмнения. Благословени са тези, които имат качеството търпение, да изчакат облаците да отминат. А докато това стане търсете вдъхновяващи истории, които да ви напомнят защо сте решили да тръгнете по път, който никой не знае дали е дълъг или къс, но който всеки ден ви кара да си задавате въпроси и понякога да намирате отговори споделени от сърцето (( :
- Насър ад-Дин обявил беседата за два часа следобед и се очертавало да има голям успех: били продадени всичките хиляда места, а над 600 души останали извън залата, за да присъстват на беседата чрез телевизионен мост.
Точно в два часа в залата влязъл един от асистентите на Насър ад-Дин и съобщил, че поради форсмажорни обстоятелства беседата ще започне по-късно. Някои от присъстващите възмутено станали от местата си, поискали да им върнат парите и си излезли. Въпреки това в залата и извън нея все още имало много хора.
В четири следобед учителят все още не се бил появил и хората започнали да се разотиват, прибирайки обратно парите си: в края на краищата работното време бе изтекло и бе дошъл моментът да си ходят вкъщи. В шест часа от 1700 зрители, дошли в началото, останали по-малко от сто.
В този момент влязъл Насър ад-Дин. Изглеждал съвсем пиян и започнал да се закача с някакво хубаво момиче, което седяло на първия ред.
Изненадата у хората започнала да прераства във възмущение: как може този човек да се държи по подобен начин, след като са го чакали четири часа? Надигнал се неодобрителен ропот, но учителят не му обърнал никакво внимание, а продължил да закача момичето на висок глас: казал й, че е много секси, и я поканил да пътешества с него из Франция. Ама че учител, помисли си Вероника. Добре, че никога не съм вярвала в подобни неща. След като наругал хората, които негодували, Насър ад-Дин се опитал да стане от стола, но се сгромолясал на пода. Възмутени, присъстващите решили да си тръгват. Говорели помежду си, че това е истинско шарлатанство и че ще се оплачат във вестниците от пошлия спектакъл.
В залата останали девет души. След като всички недоволни напуснали помещението, Насър ад-Дин станал. Бил трезвен, очите му излъчвали светлина, около него имало ореол на достойнство и мъдрост. „Вие, които сте тук, сте единствените, които трябва да ме изслушате – казал той. – Издържахте двете най-трудни изпитания по пътя към духовното: търпението да изчакате подходящия момент и смелостта да не се разочаровате от това, което видяхте. Вие сте тези, които ще науча на нещо.” И Насър ад-Дин им обяснил някои от техниките на мистиците суфи.