Духовното име се дава от човек, който може да погледне отвъд материалната ни същност.
Мъдрец, който може да прозре нашата духовна същност. Тази същност стои латентна в нас като зрънце, което има потенциала да покълне, разцъфти и даде плодове. Духовното име е пътя, който ни предстои да извървим и когато го направим това, което ще открием е нашата истинска същност. Името, което получаваме от родителите си отговаря на тази личност, която представяме в обществото. Личност, която е отражение на нашите ограничени представи за това кои сме и на идеите наложени ни от другите хора. Име, което се свързва със социалните роли, които изпълняваме.
Духовното име е олицетворение на всичко, което можем да бъдем. Когато получим духовно име, то ни служи не, за да се чувстваме специални и различни от останалите хора, а за да преосмислим нашето житейско пътуване, да помислим за духовната страна на нашата личност. Духовното име е санкалапа (положително утвърждение), което ни се дава като дар, който сами избираме как да използваме. Да го превърнем в етикет за псевдодуховност или искрица, която да ни подкрепя в моментите които се изгубваме всред своите и чуждите представи за това кои сме. В древността различни народи са давали специално и уникално име на новороденото, което е олицетворявало неговата съдба, качествата, които то е щяло да развие. Днес имената по-често се дават според модата, според интересите на родителите, или като знак на уважение към някой родственик. За мен дори идеята да избера сама името си не е толкова сладка, колкото радостта да познавам своето духовно име и потенциала, който то е отразило. И си мисля, лесно е да получиш духовно име, но важното е то да съхрани своята духовна същност за нас, да си спомняме какво означава. Казват че духовното име също е и мантра или звукосъчетание с много фина вибрация, която влияе на човека и затова всеки път, когато някой чува своето име изречено на глас, тази мантра се свързва и пробужда фината духовна същност