Дали истината видяна през нашите очи е обективната?…
Едно от четирите споразумения на Дон Мигел Руиз е НЕ ПРАВИ ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ. За съжаление нашият живот е впримчен от всички преположения, които ежедневно позволяваме, да ни объркват и изпълват с негативни емоции, реакции и т.н. Винаги когато съм се сещала за тази идея и съм си давала възможност да проверя дали нещата са такива, каквито ми изглеждат на пръв поглед, се оказва, че съм си спестявала поредната заблуда. Следващата история е пример за погрешните умозаключения, които в нашите очи са си съвсем разумни, а и е потвърждение на една друга история, която скоро публикувах, за равина, баняновото дърво и божествената воля.
Защо Господ постъпва различно
Имало едно време един монах, той обичал своят Бог повече от всичко на света, вярвал в Него и славел името Му. Монахът обикалял земите и отсядал в различни манастири. Той проповядвал Христовата вяра и спазвал всички Божи заповеди, но нещо в него все бушувало и той така и не намирал отговор на въпроса: защо Господ постъпва различно?
В едно от своите пътувания монахът отседнал в домът на друг монах, той го нагостил любезно, настанил го удобно и се държал много гостоприемно.
Вечерта двамата седели кротко до огъня и си говорили за Господ и живота, от приказка на приказка домакинът се оказало, че също ще пътува и гостенинът му предложил да си правят компания. Разбира се монахът приел, но имал едно условие:
– Моля те само да не ми задаваш въпроси, защото така и така няма да ти отговоря.
– Добре. – Казал гостенинът и двамата си легнали.
На сутринта двамата оправили багажа си и тръгнали на път. Привечер се уморили и отседнали в скромна къща. Стопаните ги нагостили богато с всичко което имали, избрали им най-добрата стая в къщата и се отнасяли благочестиво с тях.
Сутринта дошла и двамата се застягали за път, нашият монах с учудване видял как приятелят му открадва единственото ценно нещо от този дом – една златна чаша.
Той не можел да пита и просто тръгнал.
Вървели дълго през знойния пек и като наближили село решили да отседнат в него, хората в селото ги посрещнали добре, предложили им да отседнат в някоя от колибите и ги предупредили да не ходят в голямата къща на хълма, защото в нея живее тиранин и той не само, че няма да ги приеме, а може и зло да им стори, но за голямо учудване на нашия монах, приятелят му казал, че точно в този дом ще преспят. Изкачили те възвишението и почукали на масивната порта, слуга им отворил и ги въвел. Стопанинът не можел да откаже на монаси, но ги бутнал в плевнята, дал им по комат хляб и дори не ги поздравил. Слънцето изгряло и двамата станали за да продължат пътят си, с голямо учудване нашият монах забелязал, че на излизане приятелят му оставя на масата в фоайето златната чаша, която беше откраднал предния ден.
Този ден бил по-приятен, те вървели през прохладна гора и руйни потоци, но се свечерило и единственият подслон бил малка схлупена къщурка.
В нея живеели баба и внучката й, те били много бедни, но скромността им позволявала да са щастливи, единственото нещо, което притеснявало възрастната жена било как ще се оправи внучката й след като тя почине.
Жените ги приели радушно, нагостили ги с каквото имали и им дали единствената стая в къщурката, а те самите спали в плевнята.
На сутринта монасите си тръгнали, а на излизане за най-голямо учудване на нашият монах, неговият приятел дръпнал една подпора от къщурката и тя се срутила. Гняв бликнала в душата на монаха, но той бил обещал да не задава въпроси, помолил се на Господ и с нежелание продължил пътя си с другия монах.
Прекосили гората, едно село, второ и отново се свечерило. На пътя им нямало нищо и те започнали да се чудят къде ще прекарат нощта. Вървели още час и стигнали до река, решили да останат на брега й, че така поне ще могат да пият вода и да се измият и изведнъж се появило момче с рибарска мрежа и ги поздравило. То ги поканило в скромния си дом и те с охота приели. Момчето било младо и силно, душата му била чиста и непорочна. То ги приело като знатни гости, а на сутринта ги съпроводило отново до реката, за да не объркат пътя, защото неговата къща била на доста закътано място. Казали си довиждане и момчето се обърнало, а монахът го бутнал в реката, която била много бурна и удавила момчето.
Нашият монах вече не издържал и попитал:
– Какво правиш друже, защо постъпваш така? Наблюдавам те от няколко дни и просто не мога вече да не те попитам.
Монахът се усмихнал благо и поседнал на един камък, като подканил и нашия монах до него.
– Аз не съм монах, – казал той – а съм ангел пратен от Бога и изпълнявам волята му.
– От първия дом, в който влезнахме аз откраднах чаша, тя беше намазана с отрова и щеше да убие милите хора и за това я откраднах.
– Втория дом беше на неблагочестив човек, който тормозеше цялото село и всички хора се молеха на Господ да ги отърве от него.
– После отседнахме при бабата и момичето й, ами единствената грижа на възрастната жена беше, че няма кой да се грижи за внучка й, жената се молеше сутрин и вечер да й помогне Господ. Аз бутнах къщата им, а когато започнат да я изграждат отново ще намерят в затрупаната камина съкровище и младото момиче ще е осигурено през целият си живот.
– Добре, казал нашия монах, но защо уби доброто момче?
– Момчето имаше чиста и непорочна душа, но баща му е престъпник и щеше да го вкара в банда. То щеше да изгуби вярата си и да даде душата си на дявола и затова Господ си го прибра сега при него, за да не гори във вечния пъкъл.
Нашият монах помисли дълго и разбра, че срещата му с ангела не е случайна, той най-сетне получи отговор на въпроса си.